„Бедността в домакинствата с деца се е повишила във всички страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Правителствата трябва да осигурят, че политиките за подкрепа на семейството защитават най-уязвимите”. Това е основният извод в публикувания наскоро доклад на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, посветен на темата за благосъстоянието на семействата [OECD (2011) Doing Better for Families]. Докладът посочва, че тази тенденция протича едновременно с устойчиви социални и демографски процеси в държавите от „клуба на богатите”, в т.ч. намаляване числеността на семействата, отлагане на възрастта за раждане на първо дете, майките работят повече и раждат все по-малко деца, все по-малко деца живеят с двама родители и се повишава делът на т.нар. „самотни родители”, повишава се и подоходното неравенство.

Тази констатация, съвсем не ме учудва, имайки предвид какво се случи в Европа и развития в икономическо отношение Запад – хиляди фалити на малки семейни предприятия, бум на безработицата, срив в доходите.

В същото време обаче, докладът отново ме накара да се замисля за ситуацията в България. За огромно мое съжаление, не ми трябваше много време, за да стигна до извода, че ниският жизнен стандарт и финансовите затруднения на родителите при отглеждането на деца не са проблеми, появили се у нас от днес. По-скоро, те са част от ежедневието на болшинството български родители.

И наистина, данните са красноречиви. В България, по данни на Евростат (статистическата служба на Европейската комисия), 21% от семействата с деца живеят под прага на бедността, както и един от всеки трима родители, които отглеждат сами децата си. Над 24% от децата до 16-годишна възраст живеят в бедни домакинства (при средно около 19% за ЕС). По-тревожното обаче е, че в сравнение с предишните години, рискът от бедност сред децата устойчиво расте. Това означава, че разполагаемите доходи на домакинствата с деца нарастват по-бавно, отколкото средния за страната жизнен стандарт!

Питам се, дали това е нормално за една държава, която е на прага на демографска катастрофа и в която етническият състав на населението бързо се променя в ущърб на българския етнос? И още повече, как ще бъде по-добре икономически развити утре, когато в настоящия момент ние създаваме една култура на бедност, която ще се възпроизведе утре? Как да искаме да сме държава с европейски доходи, когато ЕДНА ЧЕТВЪРТ от българските деца живеят в семейства с ниски доходи, а това означава в семейства на безработни или нископлатени, ниско образовани родители. Тези деца нямат достъп до качествено образование, здравна грижа, живеят в лоши битови условия, в несигурна жилищна среда... А след десетина години, това ще са хората, които ще трябва да бъдат опората на нашето общество.

Разбира се, те няма да се справят, защото няма да са подготвени за това. И няма да са виновни, че не са получили образованието, което е нужно, за да имаш добро работно място; че не са получили възпитанието, което да им позволи да се интегрират в обществото. Виновните ще сме ние, което мълчаливо сме гледали как тези деца растат...

Така стигам до извода, че това е един порочен кръг, който ни води право в пропастта. Ако не бъде разплетен, той може да се окаже онова, което да доведе до разрушаване на българската нация. Лошите материални условия, в които живеят българските семейства, очевидно са и основната причина причина за ниската раждаемост у нас. Пример за това е самият факт, че през 2010 г. са родени с 5 500 деца по-малко в сравнение с 2009 г. Дотогава, България се радваше на ръст на раждаемостта и всяка година се даваше живот на 2 до 3 хиляди повече животородени деца. Вижда се, че репродуктивните нагласи на българите са много чувствителни към промените в икономическото развитие на страната (нещо, което е видно и в годините на кризите от 1992-1993 г. и 1996-1998 г.). Този проблем има много измерения, сред които могат да бъдат отбелязани следните:

1. Несигурността. По принцип, несигурността кара всеки човек да бъде много предпазлив в своите действия. Този чисто психологически рефлекс се отразява и върху семейното планиране. И няма как да е иначе – ако не знаеш какво ще се случи в икономиката, ако си несигурен за работното си място и доходите си, никога няма да се решиш на един толкова важен акт, какъвто е създаването на деца;

2. Стремежът към кариера. Много млади двойки предпочитат кариерата пред това да създават поколение, а това води до отлагане на възрастта за раждане на деца. Също така, раждането на дете е риск за майката, защото може да я откъсне трайно от пазара на труда. Ако тя има добро работно място, след раждането за нея няма никаква гаранция, че ще съумее да се върне обратно на също толкова добре платена позиция с добри песпективи за кариерно развитие

3. Ниските работни заплати. Работните заплати съвсем не са толкова високи, че да осигурят средства за нормална издръжка на детето. Според последните данни на Института за социални и синдикални изследвания към Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ), за нормалната издръжка на едно четиричленно семейство (2 родители и 2 деца), са необходими 2 112 лв. на месец. Видно е, че заплата от около 500 – 600 лв., каквато е тя за повечето сектори на икономиката, не може да гарантира този социален минимум;

4. Недостиг на публични услуги в подкрепа на семействата с деца. Не бива да забравяме и факта, че поради липсващите в болшинството населени места публични услуги в подкрепа на семействата (детски ясли, детски градини и социални услуги), за родителите вече е много трудно както да съвместяват семейните и работните си задължения, така и да се грижат за своите деца. Това също е причина раждането да се отлага във времето;

5. Липсата на жилище. И не на последно място е въпросът за наличието на нормално самостоятелно жилище, в което младото семейство да се установи и да отглежда децата си. На фона на общото ниво на трудовите възнаграждения, плащането на наем не може да бъде алтернатива, нито пък ипотечните кредити, чиято цена се повиши значително поради глобалната финансова и икономическа криза.

Какво да се направи? Очевидно е необходима нова политика в подкрепа на семействата с деца. Тя следва да има пет стълба:

Първо, родителите да имат платена работа. Въпреки очевидно неадекватните трудови възнаграждения, заетостта е най-сигурният изход от бедността. Освен мерки за подобряване на състоянието на икономиката, са необходими добре насочени и навременни политики за намаляване на безработицата. Това означава да се отделя по-голям публичен ресурс за активни политики на пазара на труда и да се подобри тяхната ефективност. Също така, най-накрая трябва да се случи дълго чаканата административната реформа в бюрата по труда, където служителите работят без ясна визия от своите ръководители какво трябва да правят и как, и освен това са демотивирани поради ниското заплащане, свръх-натоварени поради липсата на кадри и без нужната квалификация поради липсата на възможности да посещават обучения за професионалното си развитие.

Тук искам да отбележа и факта, че сегашната система за подкрепа на майчинството на практика отдалечава жените от пазара на труда. Общият период на платеното майчинство е цели 2 г., при което майката получава 90% от заплатата си до навършване на 1-годишна възраст от детето, а след това – 240 лв. на месец до 2-рата година на детето. Това е прекалено дълъг период, който пречи на кариерното развитие на майките. По-добре е майката да работи, да трупа опит и знания, да получава заплата и да има подкрепата при отглеждането на детето от страна на обществото, вместо да стои вкъщи и да зависи от подаянията на осигурителната система.

Второ, родителите да имат по-високи доходи. Първата стъпка в тази посока е да се повиши минималната работна заплата, която в момента е далеч под прага на бедност (според правителството, линията на бедност през 2011 г. е 211 лв., а минималната работна заплата след удръжките за осигурителни вноски и данъци е 192 лв.).

На следващо място, трябва да се повишат месечните добавки за отглеждане на деца, защото 35 лв. на месец са смешна сума на фона на разходите, които прави един родител за детето си. В момента, месечните добавки и семейните помощи като цяло не са актуализирани от 2009 г. Не се предвижда увеличаване на размера им до края на 2013 г., което ще е пагубно за жизнения стандарт на семействата с деца. Това трябва да се промени за доброто на цялото ни общество.

Тези мерки трябва да бъдат съчетани с мерки за намаляване на данъчното бреме за семействата с деца, например с въвеждане на семейно подоходно облагане, на което кой знае защо беше сложен кръст от страна на управляващите през 2008 г. Въвеждането на необлагаем минимум към сегашния плосък данък би било по-добрата алтернатива, защото у семействата ще остават повече пари всеки месец, а не след края на данъчната година.

Трето, да има повече и по-достъпни публични услуги в подкрепа отглеждането на деца, особено в по-малките градове. По данни на Националния статистически институт, през учебната 2010/2011 г. коефициентът на записване в детските градини е бил около 75%. Това означава, че 1/4 от всички деца между 3 и 6 г. не посещават такова детско заведение. Причината е повече от ясна – според националната статистика, броят на детските градини постоянно намалява, като от 3 331 през учебната 2005/2006 г., през миналата 2009/2010 учебна година те са 2 262. С други думи, за пет години техният брой е намалял с близо 1/3!

Освен чисто физически, достъпът до услугите в подкрепа на семействата с деца е ограничен и поради финансови причини, особено за най-бедните. За едно средностатистическо семейство такса за детска ясла или градина в порядъка на 40-50 лв. на месец може и да не е такъв проблем, но какво да каже родител, чиито доходи са в порядъка на 240 – 300 лв.?

Четвърто, държавата да инвестира в развитието на децата. Често се казва, че отговорността за отглеждането на децата не е само на родителите, а и на обществото като цяло. Поради това, много е важно родителите да бъдат частично „разтоварени” от разходите, които иначе биха правили, за да осигурят на детето си нормално развитие. Тук говоря за повече детски кухни на преференциални цени, безплатни здравни прегледи в училищата, възможности за спорт и др. Най-вече, необходимо е по-качествено образование в училищата (нещо, на което отделям може би недостатъчно внимание в този анализ), защото не е възможно родителите веднъж да плащат детето им да посещава училище, а втори път – да плащат такси за частни уроци. Образованието, което се получава в училище, трябва да е достатъчно качествено, за да посрещне амбициите на детето и неговите родители!

Пето, комплекс от мерки за защита на най-уязвимите семейства. Тук трябва да бъдат отличени две групи: 1) самотните родители и 2) многодетните семейства. Тези две групи не са толкова голяма част от общия брой на семействата с деца и ако гореизложените мерки сработят, това ще повлияе благоприятно и на тях. Но в същото време, нужни са и допълнителни действия, най-вече по отношение на т.нар. „самотни многодетни майки”. В повечето случаи, това са представители на ромския етнос, които са превърнали отглеждането на деца в своя професия и източник на доход. Чести са случаите, при които тези жени умишлено не се омъжват, за да могат да получават преференции от страна на държавата.

Този проблем не може да бъде решен лесно. Мнозина биха казали, че това ще е възможно, ако просто се спрат социалните помощи на тези т.нар. „самотни” многодетни майки. Аз обаче съм на друго мнение, защото правото на социално подпомагане зависи от наличието на материална нужда, то се дава, за да смекчи тежката ситуация на един беден човек. По-реалистично е да се мисли за намаляване размера на помощта за децата след третото, например за първо и второ да е 35 лв., за трето – 20 лв., 10 лв. за четвърто и следващо. Така раждането на деца няма да се превръща в „бизнес”, и ще се насърчава и раждането на второ дете в семейството.

Другата стъпка е социалните служби най-накрая да си свършат работата. Те добре знаят своя контингент и вече е време да се предприемат мерки срещу системното нарушаване на правата на децата от тези родители. В случай, че децата не посещават училище, не им се осигурява здравна грижа или нормални условия на живот, родителските права трябва да се отнемат и възпитанието на децата да се поеме от държавата. Това е...

Третата стъпка е да се работи повече с неправителствените организации, работещи в подкрепа на семействата, защитата на детските права и интеграцията на етническите малцинства. Тези НПО-та работят пряко в кварталите, ползват се с по-голямо доверие и могат да съдействат за изпълнението на програми с образователен характер, превенция на заболяванията и т.н.

Това са само някои от възможните посоки, в които следва да се търси решение. Факт е обаче, че в България семействата с деца живеят трудно и държавата не прави нищо, за да ги подкрепи. Това довежда до отчаяние младите хора и те нямат никакво желание да създават свое поколение.

Съвкупният ефект от тези процеси просто бавно и сигурно води България към демографски колапс...