По долу, без каквито и да е корекции и неуместни редакторски намеси, следва мнение на Европейската анти-бедност мрежа - България. Прочетете го!
 

  ПРЕПЛИТАНЕТО НА БЕДНОСТ И КРИЗА – ЕДИН ВЪЗМОЖЕН СЦЕНАРИЙ ЗА ДВЕТЕ. .   Мнение на Европейската Анти-бедност мрежа – България   На една скорошна конференция, организирана от КТ “Подкрепа” българският клон на Европейската Анти-бедност мрежа поздрави Синдикатите, Правителството и работодателите за обявяването на първия пакет от антикризисни мерки. Поздравленията бяха главно за социалниятинстинкт на синдикатите, които заедно с МТСП направиха възможно да се избегне опасен капан – капанът на “оня пакет”, който преди това бе публикуван (и отречен) и който бе насочен главно към орязването на доходите на ниските и средните подоходни групи.                      Разбира се, беше ясно, че нещата стоят доста зле, че разработването на пакета няма да е окончателно решение на проблемите на кризата, че престоят още много бури, а затова не бива да има успокоение – по-скоро трябва да продължи работата по следващи пакети от антикризисни мерки.         Оказа се, обаче, че и това виждане е било твърде оптимистично, защото разработването на първия пакет от антикризисни мерки не достигна финалната си фаза. Различията между основните участници в разработването на пакета не са преодолени, мненията на отделните страни се променят, дебата се усложнява и се създава впечатление, че объркването по повод на общата ориентация на пакета антикризисни мерки расте. Нарастването на объркването и изострянето на споровете не са нещо специфично за България. Подобни спорове и обърквания има в много други страни, които и по икономически потенциал, и по ефективност на политическата си демокрация (политическия процес на вземане на решения) са доста по-напреднали. Но в България, възможността за грешки е много по-голяма, особено поради проблемите в демократичните политически институции.     Ето защо тук се предлага един по-широк поглед върху причините за кризата и два възможни сценария за нейното протичане и евентуалните изходи.   1. Защо кризата може да продължи повече, отколкото се очаква?     Преди всичко трябва имаме предвид, че кризата може да продължи много по-дълго отколкото се очаква. Хората имат склонност да отхвърлят лошите прогнози и да подценяват рисковете. Тази склонност към хазартно поведение е особено изявена на политическо ниво – да си припомним, че в началото на кризата една група Източно европейски лидери (имаше и от България) написа Отворено писмо до западните си колеги и ги предупреди, да не акцентират върху кризата, защото така щели да я предизвикат. И сега, когато кризата вече шества победоносно, се забелязва силен политико-статистически оптимизъм – постоянно се съобщава за “светлини в тунела.” Този политически оптимизъм е не само безплоден (той не успокоява хората, защото те виждат какво става, а по-скоро ги кара да се питат дали политиците виждат какво става), но може да бъде и вреден – ако оптимистите сами си повярват. На 4-ти март тази година (2010) в Свободния университет в Брюксел беше гост-лектор Имануел Уолърстейн - един от най-големите учени в областта на икономиката и социологията не само в САЩ, но и в света. Но Уолърстейн заслужава доверие не само заради реномето си на учен, а защото той предсказа сегашната криза още през 90-те години на миналия век, когато заяви, че предстои “черен период” за икономиките и обществата. Да не забравяме, че това бе обявено в период на всеобщ оптимизъм, подклаждан от триумфалните фанфари на неолибералните политики и тяхната подгряваща агитка от неолиберални икономисти. Сега Уолърстейн каза, че кризата е много по-дълбока отколкото си представят либералните икономисти. Защото кризата не е само финансова и икономическа; тя е и криза на знанието,  рационалността и политиките. Свидетелство за това можем да намерим в два факта. Първо, кризата е до голяма степен ефект от политиките през последните 30-40 години. Второ, съмненията по повод на знанието, което либералните икономисти, предлагаха и с което подклаждаха политиките за влизане в кризата. Всъщност, неолибералната икономическа наука е по-скоро идеология отколкото наука. Затова същите либералните икономисти не успяха да предвидят надигащата се криза, и сега не могат за създадат антикризисни програми. Един анализ в Нюзуик по повод на кризата завършва със следният извод: “Американските лидери променят решенията си всеки ден, защото бяха подведени от старите схващания за начина, по който работи икономиката. Тези представи разбира се, не бяха погрешни, но те са много неподходящи в този момент”. Няма защо да се учудваме на суматохата около антикризисните мерки у нас. Лишени от адекватно знание самите политики попаднаха в криза и стават безпомощни, а безпомощните политики означават, че властта също е в криза. Ето защо Уолърстейн има основания да счита, че търсенето на изход от кризата ще продължи чак до 2050 година. Нека да подчертаем основните причини. Първо, кризата не е само финансова и икономическа, а много по-широка - тя обхваща и знанието и политиките, а това ще забави намирането на нужните мерки. Изследователите на т.нар. “нови рискове” отдавна са забелязали, че системите за производство на знание, всъщност произвеждат незнание. Големи имена в рисковия анализ като Фон Уинтерфелд, О. Зин и други посочват, че сблъсквайки се с новите рискове (а кризата е типичен нов риск) експертите не могат да разберат, че излизат извън капацитета на своите науки и се превръщат в твърде големи аматьори. Либералните икономисти са особено ярък пример за това. Второ, мерките за излизане от кризата са изключително конфликтни, а конфликтите ще забавят намирането на адекватни мерки. Освен това Уолърстейн посочва, че не е сигурно какъв изход ще бъде намерен, защото има две възможности – излизане от кризата чрез отстраняване на базисни деформации, които са настъпили или установяване на безпрецедентна в историята система на потисничество (защото само чрез засилено потисничество може да се накарат големи маси от хора да понасят голяма и задълбочаваща се бедност). Кой от двата изхода ще изберат обществата, зависи от това каква стратегия за излизане от кризата ще изберат и приложат.                  Впрочем, за България, периода до 2050 може да означава хуманитарна криза и даже катастрофа. Прогнозата, че до 2050 ще останат 4-5 млн. българи, може да се окаже оптимистична.                 2. Проблеми при търсене на мерки срещу кризата. Какво предизвика кризата? Посочената от Уолърстейн липса на адекватно знание се изразява в липсата на ясна представа за причините за кризата, а без такава представа е трудно да се създадат мерки срещу кризата. За отбелязване е, че този дебат упорито се избягва. По този повод съвсем накратко може да се напомни следното.    Основното и глобално разпространено направление на политиките през последните две-три десетилетия, които предхождаха кризата беше реконструиране на разпределението на доходите. И по-точно – намаляване на доходите на ниските и средни подоходни групи, комбинирано с концентриране на доходи в най-високите подоходни групи. Затова непрекъснато нарастваха неравенствата в доходите и богатството, и разбира се - бедността. Това бяха универсални промени и само малък брой страни не ги последваха. Има изобилие от проучвания и статистически данни за тези процеси – например, за продължителния спад на дела на доходите от труд в БВП. Точно тези политики и ефектите от тях предизвикаха кризата, защото нарушиха базисни пропорции в разпределението на доходите, т.е. деформираха дълбоко разпределението на доходите. Дерегулациите, орязването на трудови и социални права, както и социалните разходи за тези права, промените в данъчните системи и т.н. бяха централното русло на тези политики. По такъв начин бе деформирано дълбоко разпределението и цялото парично обращение. Голяма част от домакинствата попаднаха под натиск и започнаха да теглят кредити, очаквайки “по-добри времена”, но доходите продължиха да спадат и накрая нямаше с какво да се изплащат кредитите. Така бе предизвикан инфаркта, който наричат финансова и икономическа криза, но който е нещо много повече. Разпределението на доходите не само беше дълбоко изкривено, но и придоби криминален характер – за това свидетелстват растящата корупция, бягствата от данъци, огромните потоци от мръсни пари, оборота на офшорките, растящата бедност и растящите неравенства, а също така и разрушаването на здравето и живота на най-засегнатите групи от населението (най-нови изследвания доказват всичко това по безспорен начин). Именно деформираното и криминализирано разпределение на доходите в крайна сметка блокира икономическия растеж и развитието. От казаното произтичат три извода. Първо, сегашната криза е всъщност блокиране на растежа и развитието, а блокирането се дължи на продължителното деформиране на разпределението на доходите, което увеличаваше бедността, концентрацията на доходи и неравенствата. Корените на кризата и корените на бедността и неравенствата са едни и същи. Това е криза на растящата бедност и неравенства, които блокираха растежа и развитието. Второ, ако мерките срещу кризата, просто повтарят политиките, които предизвикаха кризата – орязване на доходите на групите с ниски и средни доходи, и тяхното обедняване; концентриране на доходите у най-високодоходните групи и тяхното забогатяване и увеличаване на неравенствата --- това ще продължи да влошава разпределението на доходите. Такива мерки ще да предизвикат същите ефекти, които предизвикаха и политиките преди това, т.е. ще стабилизират и усилват кризата. Трето, проблемът за бедността и неравенствата вече е прераснал в съвсем друг и много по-голям проблем – проблемът за излизане от кризата, за постигане на развитие и за бъдещето на съвременните общества. Сега вече не става въпрос за бедност и неравенства, а за начин за излизане от кризата, който ще предопредели бъдещето и развитието. Четвърто, кризата е практическо доказателство за провала на либералните икономически рецепти и политиките, основани на тях.   3. Насоченост на мерките срещу кризата. Погледът към историята на кризата и причините за нея показва, че антикризисните мерки, които орязват разходи и доходите на най-ниските подоходни групи само възпроизвеждат в концентрирана форма, политиките, които докараха кризата през последните десетилетия. Освен това, самата криза прилага такива мерки – тя преразпределя от ниско и средно доходните към високо доходните групи. Факт е, че бизнесът реагира на кризата като намалява разходите за труд респ. - доходите от труд (и въобще – цената на труда) и няма защо и държавата да усилва този ефект като прави същото. Фактът е също, че спестяванията на “населението” (!?) растат по време на криза и вече са над 23 млрд. Това показва, че доходите се концентрират у групите с най-високи доходи и точно те спестяват. Групите с ниски и средни доходи не спестяват. Значи продължава деформирането на разпределението на доходите и концентрацията им в малка част от населението. Ясно е, че кризата продължава да пълзи напред и продължава да деформира разпределението на доходите – като преразпределя доходи от ниско доходните групи към тези с високи доходи.  Ако антикризисните мерки допълнително орязват доходите на ниските 6-7 децила от подоходните групи, те ще усилват тези деформации и ще действат в посоката на кризата, т.е. ще я усилват. Истината е, че за да се деблокират растежа и развитието на икономиката трябва да се нормализира процеса на разпределението на доходите и разпределението на богатството. Което означава, че най-малкото не трябва да се орязват повече доходите на първите 6-7 децилни групи. Това показва примерът на някои страни, които най-добре се справят с кризата. . Бразилия например, не усеща световната криза – страната има растеж от 3.5% докато икономическите гиганти са на колене. Но президентът на Бразилия твърди, че когато трябва избира къде да инвестира – за намаляване на бедността или за инфраструктура, той избира бедността. Разпределението на доходите в Китай също не генерира бедност и неравенства, а (макар и с условности), все пак води до повишаване на доходите на огромна част от населението. И Китай има 8.7 % растеж, докато другите се гърчат. Скандинавските страни също ни дават интересни данни.   Ето защо когато синдикатите и правителството отклониха онзи пакет, който се появи в пресата, те направиха важна стъпка за потушаване на кризата и възстановяване на развитието и растежа. Защото първата антикризисна мярка е да не се предприемат действия, които разпалват кризата: т.е. не бива да се предприемат мерки, които намаляват доходите на бедните и средната класа, и увеличават неравенствата. В този смисъл е важно социалните партньори да се изолират отвлиянието на онези идеолози, които играят ролята на “либерални икономисти”. Здравият разум на реалния бизнес и социалната интуиция на Синдикати и Правителство, ги правят много по-добри партньори в разработването на антикризисен пакет, ако се намали шума от “експерти, които са твърде големи аматьори”.                                                 4. Един възможен сценарий за търсене на изход от кризата.                 Тук ще представим един сценарий за търсене на изход от кризата, който би могъл да избегне негативния изход посочен от Уолърстейн – засилено потисничество.                  Първата стъпка разбира се, е пакет от мерки, които да спрат по-нататъшната концентрация на доходи у най-високо доходните групи, увеличават брой на бедните и задълбочават бедността. Действията по ограничаване на корупцията, данъчните измами, далаверите с европейските фондове и т.н. са много важни в това направление. Допълването с други мерки, които да намалят превръщането на потенциални инвестиции в яхти, самолети, дворци, супер коли и т.н. (свръх луксозно потребление) също са важен компонент на първия пакет. Впрочем, той може да се подобри, например като се прекрати стара игра с (не)облагането на свръх скъпите коли. Облагането по кубатура противоречи на логиката на пазара – да се облага по пазарната цена. Интересно е, че активните независими експерти не забелязват това.   Но като цяло намеренията в този пакет са правилно насочени – прекратяване на преразпределянето на доходи от ниските към високите етажи чрез ограничаване на криминалността в икономиката и натиск върху високите етажи на доходите и богатството. Проблемът е, че такъв първи пакет повече се занимава с разпределяне на тежестите от кризата. Това е важно, но не е достатъчно. От една страна, разпределянето на щетите прави пакета много конфликтен и така забавя приемането му. От друга страна, е необходимо да се пренасочи вниманието към мерки за стимулиране на растеж, а не само за разпределяне на щети.   Ето защо спешно е необходим и втори пакет – за нормализиране на разпределението на доходите чрез “повдигане на дъното”. Нека веднага да успокоим либералните експерти – не става въпрос за социална политика, социални разходи и преразпределяне от богати към бедни. Не става въпрос и за обикновено повишаване на най-ниските доходи като се увеличат заплатите или социалните плащания. Повдигането на дъното може да стане чрез бърза преработка и подобряване на използването на Структурните фондове. И накрая, ако кризата продължи и след това, което е много вероятно, ще се наложи създаването на трети пакет от антикризисни мерки. Този пакет ще бъде много конфликтен. И големият въпрос е кой ще се наложи – кризата и онези, които я предизвикаха или онези, които искат да я потушат.   5. Вторият пакет - неизползваният резерв за повдигане на дъното Има само един ефективен и сравнително безконфликтен начин за излизане от такава криза – използване на външен ресурс за нормализиране на разпределението на доходите. И сега има само един такъв външен ресурс:   СТРУКТУРНИТЕ ФОНДОВЕ.   Но точно това средство остава встрани от дебатите.  Както казват – вода гази, жаден ходи. Ако търсенето на антикризисни мерки се насочи към Структурните фондове ще може да се постигне истински прелом в кризисната тенденция. Структурните фондове са единствената възможност да се отговори на противоречиви изисквания за борба с с кризата: да се нормализира изкривеното разпределение на доходите (особено на ниските и средни децилни групи) без да се преразпределя “отгоре надолу”, без да се увеличават публичните разходи и без да се увеличава бюджетния дефицит. Първата изгода от насочването на вниманието към Структурните фондове , е че така се намалява конфликтността на дебата по мерките срещу кризата – дебата излиза от рамките на въпроса как да се разпределят тежестите на кризата и навлиза в друго русло – как да се осигури широк достъп на огромна маса хора до огромен и неизползван ресурс. Второ, ще настъпи и дълбока промяна в социалната политика - ще се ограничат нуждите от увеличаване на социалните разходите и вместо да се разчита на митичния трудов пазар за повишаване на доходите, ще се даде възможност на тези, които са най-зле сами да се погрижат за себе си. Те ще преминат към реални действия за подобряване на разпределението на доходите. Трето, ако средствата по Фондовете се усвояват на 60-70 %, постъпленията в държавния бюджет ще нараснат с поне 20 на сто, а може би и повече. Четвърто, ще се развържат ръцете на бизнеса да намалява разходите за труд, като намалява заетите и заплатите, но ще се осигури пространство в което безработните може да се спасят и да оцелеят. Големият проблем е, че сега цялата система за управление и усвояване на Структурните фондове е напълно непригодна да изпълни мисията по спасяване на страната от кризата. Досега Структурните фондове се усвояват на около 3%. Ако усвояването достигне 60-70 процента, това ще е 20-25 пъти увеличение на притока от средства в икономиката. Но за постигането на такава промяна са необходими спешни и радикални мерки и именно към тях трябва да се насочи дебата.  И именно към този проблем трябва да се насочат спешно всички антикризисни мерки. По-конкретно, необходимо е спешно решаване на следните проблеми. Първо, нормативната регулация на фондовете е лоша. Самата европейска регулация е лоша и не е случайно, че миналата година Европейската сметна палата не завери отчета на Европейската комисия за използването на Структурните фондове. Сметната палата посочи, че изразходването е било законосъобразно, но не е целесъобразно. Това е косвено обвинение за лошо управление към Комисията. В България е още по-зле. Нецелесъобразната регулация и изразходване на средствата ясно проличават в следното: -           насочване на основната част от средствата към бизнеса и то – големият бизнес, като се разчита, че той ще изтегли цялата икономика. Това е напълно невярна идея. Бизнесът ще продължи да увеличава неравенствата и да концентрира доходите в свои ръце, включително и като намалява разходите за труд (доходите от труд); -           горната ориентация е изразена и в последователността на въвеждането в действие на отделните мерки – въвеждат се мерки, които са предназначени главно за бизнеса, а се бавят мерки от които може да се възползват други групи. Средствата по втория вид мерки са много по-малки; -           похабяват се значителни средства – например, техническата помощ се използва главно от държавната администрация и то за сувенири, папки, различни “мероприятия” и др. подобни.     Следователно, необходима е спешна преработка на регулацията с оглед да се промени лошото разпределение на доходите като се пренасочат средствата към нискодоходните групи и се осигури широк достъп именно на тези групи.      Второ, големият проблем на сегашната система не са злоупотребите. Когато се усвояват 3% от парите, злоупотребите не може да са повече от 3%. В много страни членки делът на злоупотребите е много по-голям. Но самата ЕК допринесе за неправилно насочване на вниманието към злоупотребите, вместо към ниското усвояване, което е без прецедент в историята на ЕСФ.                 Неправилно формулираният проблем доведе до решения, които не са грешни, но не са ефективни. Промените в системата за управление водят до намаляване на злоупотребите и законосъобразно изразходване на средствата, но драстично намаляват целесъобразността на изразходването. Националната система стана копие на ЕК и заслужава същата оценка от Сметната палата. Сега системата за управление работи като японска стачка – работи се по правилата, но не се усвояват средствата. Следователно, необходимо е бързо да се промени и начина по който оперира системата за управление. Има наистина налудничави примери за това колко неефективна е системата. Трето, усвояването на средствата ще намалее или поне няма да се увеличи, защото старите играчи са уплашени от мерките за прозрачност и контрол и се отдръпват, а онези които нямаха достъп, не могат да заемат освободената ниша, защото нямат опит и капацитет.   Следователно, спешно е необходима цяла система за повишаване на капацитета и да осигури достъп до фондовете на онези групи, които са били и си остават най-далеч от фондовете. Сегашната система за консултантски услуги не може да изпълни тази задача по ред причини. Четвърто, важни направления за използване на СФ не са добре развити, въпреки че формално са заложени в отделни ОП. Типичен пример е социалната икономика – тя е включена в ОП “РЧР”, но липсва адекватно определение на социална икономика и по това направление се изразходват съвсем малко средства.   Следователно вторият пакет от антикризисни мерки би трябвало да включи поне следните действия: а) бърза оценка на онези мерки, които най-много допринасят за поддържане доходите на нискодоходните групи и могат да абсорбират шока от растящата безработица и намаляващите доходи – това ще е социална политика чрез СФ. Може да се добавят спешно и други такива мерки; б) бърза преработка на сегашната регулация – главно за да се отстранят онези бариери, които умишлено бяха въведени, за да отхвърлят аутсайдерите; в) бързи подобрения в системата за управление – да се отвори управлението на фондовете и да не прилича на конспиративна организация; г) бързо повишаване на капацитета на хора и групи, които досега не са и помисляли за СФ, за да могат се възползват от тях.  Всичко това може да се постигне от правителството, но са необходими и изпълнители - съюзници. Вместо войната срещу БАН и Университетите е по-добре през кризата те да бъдат използвани – нека се мобилизират за усвояване на СФ като: правят (безплатно или с малко заплащане) проекти за най-безнадеждни хора и общности; помагат при реализиране на проектите за да се избегнат лоши оценки на ЕК; оценяват и одобряват проекти вместо недостатъчно грамотни, всемогъщи и непрекъснато изложени на натиск за корумпиране чиновници.                            6. Рисковете пред третия пакет от антикризисни мерки. Успехът на втория пакет ще бъде решаващ за по-нататъшното развитие на кризата, по една много вероятна причина. Ако продължи повече отколкото се очаква, кризата сама ще усилва натиска за продължаващо деформиране на разпределението на доходите (намаляване на доходите на първите 7-8 децилни групи) и ще тласка към политически мерки в такава посока. Най-вече, кризата ще оказва натиск върху системите за социална защита и ще увеличава социалните рискове.  Типичен пример е пенсионното осигуряване. Експертите се стремят да стабилизират системата чрез увеличаване на възрастта за пенсиониране, с цел да се увеличат приходите и да се намалят разходите за пенсии. Но проблемът на пенсионната система е съвсем друг и той е извън самата пенсионна система. Проблемът е, че целият процес на разпределение на доходите е деформиран и е несъвместим с добре функционираща пенсионна система. Затова експертите, всъщност се стремят да вградят пенсионната система (да я адаптират) към едно деформирано разпределение на доходите. Това не е възможно. Деформираното разпределение на доходите не приема пенсионната система и я отхвърля като чуждо тяло. И ще продължи да отхвърля каквато и да е пенсионната система. Историята на пенсионните реформи ясно доказва, че е така. Старата пенсионна система имаше проблеми и първата реформа я промени. Сега става ясно, че и новата реформирана система също има проблеми. Истината е, че каквато и да е пенсионна система няма да издържи в условията на деформирано разпределение на доходите. Затова на практика реформите се насочват към прекратяване на пенсионната система. По-точно, тя ще започне да преразпределя от ниските към високите доходи – ако възрастта за пенсиониране е 65 години и средната продължителност на живота е 65 години, това означава, че изплащането на пенсии е прекратено, т.е. ще продължават да се събират приходи за изплащане на пенсии, без да се изплащат пенсии. Така кризата сама ще действа в посока на своето усилване. Това ще бъде самоусилваща се криза и ще предизвиква остри социални конфликти, които пък ще блокират намирането на адекватни мерки. Ето защо е важен вторият пакет - най-вече използването на СФ може да предотврати такъв сценарий. Но може да се наложи да се прави и трети пакет. Затова, някои от мерките, които сега се отхвърлят не бива да се забравят. Ако кризата наистина продължи и се задълбочи, много е възможно да дойде времето и на тези мерки. По този повод специално заслужава да се подчертае предложението на Министър Т. Младенов за промени в данъчната система, предложението на КТ Подкрепа за заменките и още ред други.                  Малшанс за това правителство е, че трябва да се бори с последствия от дългогодишно и глобално невежество, идеологии и политики, които донесоха такива беди на целия свят. Но България няма на какво да разчита освен на социалната интуиция и здравия разум на своето правителство, и на възстановяването на загубения капацитет на гражданите си за мобилизиране и солидарност.